A kafkaizálódó kávé és egyéb különös jelenségek nyomában – Plamen Dojnov Mások hangjai (költészet, dráma, kritika) (bolgárul) című könyvéről
Plamen Dojnov Mások hangjai c. könyvéről írt recenzióm jelent meg bolgárul a Literaturen vestnikben.
Нора Лайтош
Служещите като въведение в книгата стихотворения формират цикъл, в който се налага репрезентацията на тялото. В подбора, озаглавен „Записки по тялото“, текстовото тяло, като постмодерен корпус, застава пред нас като такова, което ние като читатели трябва да опипаме, за да го почувстваме и разберем. В стихотворението „Небцето“ авторът е създал уникални словоформи (hapax legomenon), пресъздадени от известната бравурна лексика на Дьорд Сонди, както и от неговото едновременно интуитивно и последователно преводаческо „аз“: télurna, akvarellszegfűk, sóhajliturgiák, opáltemplom, szájégbolt. „Устните“ артикулират с патос: „Ех, устните – две рибки, после лодка…“, а после в края на строфата следва очароватeлно игрив отговор в рими на „csodaszám“: Csocsoszám (Чочосам). В същото време Дойнов, който по натура е хомо луденс, е способен и на мрачни нотки: „Щом не ме е виждал никой,/ все едно ме няма, няма./ Няма болка, няма драма,/ няма тяло, няма име,/ важното е да съм никой,/ важното е да ме няма…“ („Ембрион, преди да спи, си мисли“). Или стихотворението „Сбогуване с несъстоялия се живот“, градящо се на негативното изобразяване като поетичен метод: „На един тъмен таван в непостроена къща/ тупуркат – пленени – неродените ми деца…“; „седем несбъднати мои жени…“; „неизживения свят“; „ненаписаните си книги“; „тълпите минават по непрокарани улици…“; „те се втурват в невдигнати революции…“.
След това стигаме до стихосбирката „Кафепоеми“, която е незаобиколима и тъкмо затова задължително трябва да я споменем. На унгарски книгата е издадена през 2007 г. от издателство „Напкут“ в превод на Дьорд Сонди. На повече от осемдесет страници, с цветни илюстрации, тя разказва за кафе-специалитетите, които могат да се открият в будапещенските кафенета, като понякога поетът поставя в стихове и рецептите. „Кафе и шоколад… („Виенско кафе“); в „Светът в кафене Морик или география на кафето“ можем да прочетем за освежващото въздействие на кафето: „Корсика…“; после „Кратка историческа поетика на кафето“ формулира есенцията на това важно място – кафенето. Пламен Дойнов извървява пътя от появата на първите кафенета, през разцвета им до техния залез през ХХI век, като показва дълбокото влияние, което те са оказали върху хората от различни епохи.
Няколко опуса на българския автор за любовта му към „западните“ места също са включени в сборника в превод на Ленке Чикхеи: („Виена. Общ изглед“; „Фото във Виена“; „Неговият 11 септември във Виена“; „Гара „Нюгати”, отгоре“; „Гара „Нюгати”, отдолу“). Както и огледалното представяне на брой 117 на „Кава Тека“ („Тетрадки Напут“), съдържащ творбата на Пламен Дойнов „Унгарски комплекс, или какво видя съветският посланик Юрий Владимирович Андропов в Унгария през прозореца на 1956 година“. Тя е била основният материал на 12-ия конкурс за превод на Националната библиотека за чуждестранна литература в Будапеща през 2017 г. Настоящият сборник включва наградения превод на Ержебет Немет, както и преводите на унгарски език на две други стихотворения на Дойнов („Посещение в Марципанения музей в Сентендре“ и „Площад „Октогон“, Будапеща“) от триото преводачи: Янош Лацкфи, Кристина Рита Молнар и Ищван Вьорьош.
Вдъхновяващо е решението на редактора, благодарение на което от книгата можем да се запознаем и с драматурга Пламен Дойнов. Спечелилата най-престижното българско театрално отличие („Аскеер“) драма „Гласовете на другите“ е достъпна за читателя в пълната си цялост в превод на Ленке Чикхеи. Заглавието на пиесата на Дойнов, съдържаща осем сцени, е красноречиво и намеква за темата: в нея се разказва за телефонна услуга, при която една освободена от служба секретарка, Маргарита, измисля да приема лошите новини по телефона от „подателя“ и да ги доставя на „адресата“. Нарича начинанието си „Глас назаем“. След това, с гласа на Маргарита, прозвучава следният запис: „Ние съобщаваме всичко, което вие желаете да кажете… Глас назаем – вашият истински глас. Изчакайте… на вашия… оператор“. Този вид услуга служи за предаването на лошите новини, защото добрите всеки може да предаде на всекиго. С лошите не смеем да се наемем, много по-лесно е да ги предадем на другия чрез посредник: „Хубавите новини летят безплатно, за лошите се заплаща“ – заявява Маргарита. Основната идея за начинанието всъщност идва от майката на Маргарита, за която към края на пиесата се разбира, че е в дом за стари хора и чийто телефонен разговор с дъщеря й е бил записан, както и гласовете на Принцесата, Купувача, Стареца, Метресата, Генералшата… За подаването на „гласова телеграма“ са нужни име и телефонен номер, може да се избира от три степени на спешност: светкавично, бързо или обикновено съобщение, като тарифата е различна. Нещо повече. За скръбна вест се начислява допълнителна такса. „Много интересен момент е – развива мислите си Пламен Дойнов на представянето на книгата, – че когато разполага с гласовете на толкова много хора, този, който ги събира, започва да си мисли, че притежава огромна власт. И това е много вълнуваща игра между интимността и публичната изява, защото, когато се запише един глас, когато се изготви запис, той вече става публичен.“ В развръзката на пиесата виждаме Маргарита сама на сцената с гласовете на другите, които с едновременното включване на различни записващи устройства изпълняват нещо като „прощална симфония“. И в ремарките на автора четем: Маргарита започва с жестове да направлява гласовете – сякаш дирижира. Пламен Дойнов прави паралел между творбата си и получилия награда „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм за 2007 г. „Животът на другите“, в който на екрана се появява подобна ситуация.
В края на книгата на фокус попада литературоведското и критическо творчество на Дойнов. Сред подбраните глави на широкообхватната му книга, озаглавена „1956 – A magyar felkelés és a bolgár irodalom“ („1956 – Унгарското въстание и българската литература“, 2017, прев. Янош Темеши, прев. на стиховете Дьорд Сонди) има и Въведение. Унгарската есен и българският листопад, където aвторът веднага ни изправя очи в очи с въпросите си: „Какво става в София, ако в Будапеща вдигнат въстание срещу големия съветски брат? Как българските писатели и техните текстове реагират в ситуацията на 1956 година? Как ефектите на Унгарското въстание облъчват българската литература?“.
По-нататък в книгата получаваме широк обзор на антологията Bronzpillák – Az új bolgár líra 125 éve („Бронзови мигли – 125 години нова българска лирика“, 2002). Уникалното издание от четиристотин страници е съставено от Дьорд Сонди, а в рецензията към него Дойнов отбелязва: „Подборът на текстовете, с които е представен всеки един български поет, не повтаря досега правени подобни селекции – нито в унгарска, нито в българска, нито в друга антология на чужд език“. Поздравителният текст, написан по повод 60-ия рожден ден на Дьорд Сонди – „Сонди: Пет образа“, получава заслужено и достойно място в книгата. За „посланика“ и „апостола“ на българската култура мнозина са писали хвалебствия и неслучайно. С думите на Дойнов: „Сонди е едноврменно и Там, и Тук, гаранция за една българо-унгарска цялост – пространство, което жадно се простира по протежението на Дунав, извайва сянката на духовната Българо-Унгарска империя“.
В сборника, озаглавен „Четене на Другия“ (Másik olvasása), ударението пада върху излизането на книги на български език от Ласло Наги, Пилински, Петер Естерхази, Имре Кертес, Андраш Петьоц или Геза Чат, докато „Три цвята, две знамена“ (Három szín, két zászló) е не друго, а писменото отбелязване на слово, прозвучало на представяне на своеобразната двойна антология през 2005 г.:„Три цвята: бяло, зелено, червено. Млада българска поезия“ (на унгарски език) и „Три цвята: червено, бяло, зелено. Млада унгарска поезия“ (на български език). Книгата на Дойнов завършва с рецензия на сборника от Ласло Наги и Маргит Сечи „Южен обред“ (книга + CD), както и със заплетената история „Една унгарска находка“ около стихотворението на Биньо Иванов „Балада и за бензина“ от 1969 г.
В обобщение ще кажем, че Пламен Дойнов винаги открива самия себе си и в гласовете на другите; преживяванията му, свързани с четенето, съвременниците му, неговите „учители“ му влияят така, че междувременно собственият му глас винаги е способен да се възвиси над тях, внасяйки собствена интонация в съвременната българска литература.
Превод от унгарски ЮЛИЯ КРУМОВА